ДНЕВНИК

Стихотворения,разкази,лирика,поезия,проза и други можете да "драснете" и тук
Отговори
kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

ДНЕВНИК

Мнение от kkk » съб окт 20, 2007 21:37

Дневник - 06.09.2007

Бяло!
Бяло вино, бели карамфили,
бяла обич.
Бялото проблясва във зениците
и от звъна на обредните чаши
се разпръсват милиони цветове...
Цветът на самотата,
обречено от този миг в забрава.
Цветът на плахо или твърдо „Да”,
на пълните кристални чаши,
на леката умора в края на деня...
Цветове и багри.
Може би забравата
ще скрие някои от тях,
може би годините ще ги изтриват.
Но когато двама мили старци
златото превръщат във любов,
ще си спомнят ли за миг
какъв е на целувката цветът
след чаша вино и след викове
„Горчиво!”


Днеска можеше да бъде празник...

Днеска можеше да танцуваме...

Днеска ... щяха да се напълнят 15 години от онзи щастлив ден...

Но винаги ще си останат 13...

Никога няма да имаме златна сватба, за да разберем – ще си спомним ли цвета на целувката...

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » съб окт 20, 2007 21:38

Дневник - 04.10.2007


13.08.1988
„ Ще стана пепел,
ала пепел жива”
/Франциско де Каведо/

На Сашо

Сега е нощ, но ти изчакай,
а когато мракът се разпръсне,
погледни ме и от мен избягай,
защото изгревът ще ме разкъса.

И ще съм щастлива, че горя,
но щастието ще те заболи.
И ще плача, че и ти си смен,
но болката ми ще те ослепи.

Когато мракът се разпръсне,
целуни ме и от мен избягай,
защото изгревът ще ме разкъса,
за да ме превърне в жива пепел.

04.10.2007

СБОГОМ МОЯ КРАСИВА ЛЮБОВ...

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » съб окт 20, 2007 21:40

Дневник - 19.10.2007

Иска ми се да заспя. Да заспя, да проспя живота си, да се събудя миг преди да си отида от света, миг в който да успея да простя болката... и да забравя, че съм живяла...

***

Вчера бях толкова убедена, че не искам да те виждам никога повече. А днес боли, боли, боли. Опитвам си да си представя живота си без тебе. Опитвам си да си кажа – ще живея без него, ще живея без никога повече да го видя или чуя, ще го изтрия ... но незнам защо не успявам. Някак си все си представям как идваш някой ден внезапно, без да те очаквам, заставаш на вратата ми, а аз незнам какво да правя. Иска ми се да изкрещя да се махаш, иска ми се да те прегърна и да забравя болката. А знам, че е глупаво да си мисля това. Знам, че няма да дойдеш никога. Аз не ти оставих пътечка. Да, искам да изчезнеш от живота ми, но защо сърцето ми не го иска? Питам се, ако ти бях оставила поне една пътечка към себе си, дали някой ден щеше да я извървиш? Но защо да я оставям?! Та поддържането на една, макар и мъничка, пътечка, изисква много сили и вяра. А аз ги нямам. Ако дам всичките си силички да поддържам пътечката за теб, а ти никога не минеш по нея? Не! Няма пътеки, няма надежда, няма връщане – само болка... По-добре да изтрия всички надежди. Знам, че ти няма да тръгнеш към мен никога повече. И не трябва да тръгваш. Не ми е било писано да съм щастлива... Трябва да се примиря с това. Трябва просто някак си да изживея живота си (дано е по-кратък). Толкова ми е объркано и празно... Толкова боли да се сбогуваш с последната любов в живота си... Толкова е тежко да осъзнаеш, че животът не може да ти предложи нищо друго, освен самота...

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » съб окт 20, 2007 21:41

Дневник - 20.10.2007-Една разходка

Иска ми се да ти кажа толкова много неща. Толкова много неща забравих да ти кажа...

Забравих да ти кажа, че оня ден, на 18.10.07 (а ти ми подари самотата на 17.10.07 – тази дата няма никога да я забравя – беше рожденният ден на дъщеря ми) се подстригах. Ти ме харесваше с дълга коса. Точно за това се подстригах. Подстригах се късо, за да мога всеки път, когато се поглеждам в огледалото, да си спомням, че няма пътища назад. Гледам се в огледалото и виждам – красива съм. Сега, когато вратлето ми е голо, виждам – имам красива шия, брадичката ми е красива, лицето ми е красиво, главата ми е красива, като на гръцка богиня. Да, красива съм и няма пътища назад. Това ми казва огледалото.

Днеска исках да остана сама. Разходих се в морската градина. А тя беше толкова есенна, самотна и тъжна... Тъжни листа, тъжни дървета, тъжни алеи...

Срещнах млада майка със много хубаво бебе в количка... и ме заболя – спомних си нашата мечта... мечтаехме да си имаме детенце... Не! Никога няма да бъда отново майка! Тази мечта вече не съществува! Никога... Седнах на една пейка и се разплаках. Плаках със глас...

По една алея ме подминаха група момчета – на 17-18 години. Те се смееха, гласовете им бяха толкова млади, самите те бяха толкова млади, в началото на своя полет... и се почувствах стара, много стара. Заболя ме. Ние с теб също някога бяхме млади, животът тогава изглеждаше прекрасен... И сълзите ми отново наляха очите. Болеше ме от есента, която твърде рано настъпи в моя живот... от спомените, от младостта около мен...

Видях на пейка, загледани в морето двама старци – той със старомодна шапка, а тя с бяла коса – държаха се за ръце, склонили глави един към друг и мълчаха... сълзите ми не спираха, болката не спираше... исках да избягам, да си тръгна от морската градина, защото всичко тук така болеше..., но не можех да избягам. Трябваше да срещна и да изживея болката от всичките загубени мечти. И продължавах да вървя, да вървя, да вървя...

Засмях се, за миг. Пред мене две деца се бореха за едно детско колело. Беше от онези, с трите колела и дръжка, но със много здрава и стабилна конструкция. Помислих си „Ние трябва да вземем такова, а не като онова паянтовото на дъщеря ми...” и застинах. НЕЕЕЕЕ! Нямаше да купим колело, изобщо нямаше да има на кого да го купуваме! Ние няма да си родим дете!

Седнах на пейка. С изглед към морето. А то беше толкова самотно и пусто. И то беше тъжно. Като морската градина и като мен. Сиво, тежко, есенно. Исках да те чуя. Вече знаех, че искам да те чуя, за да чуя топлотата на гласа ти. Звънях... мълчание. И , срещайки убитите ни мечти на всяка крачка, разбрах. Няма топлота. И никога няма да има. Не. Не искам да те чувам. Не искам да чувам студенината в гласа ти – достатъчен ми е ледът в душата ми. Не искам да те чувам...

Минах покрай някакъв уличен апарат, който измерва стреса. Знаеш ги сигурно – пускаш монета, слагаш двата пръста на посоченото място и след малко ти казва „Стресира си”, или „Напрегнат си”... Ха! На мен ми показа, че съм просто напрегната, дори не изнервена ! А аз имах чувството, че умирам от тъга... Засмях се. Това вече беше новина. Излязох бързо от морската градина, стигаше ми толкова болка. Исках по най-бързия начин да се прибера у дома при децата си и ... при самотата...

Vassil
Администратор
Мнения: 1570
Регистриран: съб фев 14, 2004 0:54

Мнение от Vassil » съб окт 20, 2007 22:01

Остави ме без думи kkk, "Някои хора никога не са млади други никога не са стари." Пулсира като тумор. Оставя вкус на болка изядена но разваляща вкуса и на всичко друго което поглъщаш... Сълзи които не можеш да избършеш защото са направили бразди в лицето ти... Шипове вкопаващи се в сърцето ти...

Потребителски аватар
Sirius
Разбиращ
Мнения: 648
Регистриран: нед дек 16, 2007 18:22
Местоположение: Sliven
Контакти:

Мнение от Sirius » пет яну 18, 2008 22:16

Просто и прекрасно и тъжно и многолико и адресирано. Да останах без дъх. ккк ти умееш да приковаваш вниманието и това е удивително и страхотно.
"Аз знам че нищо не знам, но има такива които и това не знаят." Аристотел

Потребителски аватар
Gab4o
Разбиращ
Мнения: 1810
Регистриран: пет юни 10, 2005 18:46
Местоположение: Around the World, Where the Heart Belongs, Venezia
Контакти:

Мнение от Gab4o » съб дек 27, 2008 23:10

да, Сириус
ккк беше интересна съфорумничка, но уви..

Потребителски аватар
Sirius
Разбиращ
Мнения: 648
Регистриран: нед дек 16, 2007 18:22
Местоположение: Sliven
Контакти:

Мнение от Sirius » нед дек 28, 2008 21:33

не мисля, че ккк "беше" тя е много интересна личност :D

Vassil
Администратор
Мнения: 1570
Регистриран: съб фев 14, 2004 0:54

Мнение от Vassil » пон дек 29, 2008 10:21

Всички са добре дошли (освен изгонените :smt144 ). А когато има какво да каже или какво да покаже както в случая с творчеството на kkk. Но да не забравяме и тези които останаха, защо да оплакваме заминалите си когато има и свестни хора които са останали.

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта