Нестинарка

Стихотворения,разкази,лирика,поезия,проза и други можете да "драснете" и тук
Отговори
kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Нестинарка

Мнение от kkk » ср яну 24, 2007 22:30

Излязох от морето.
И тръгнах по брега да търся огъня,
да търся вечното в жълтия пламък.
И слънцето изгря, и литнах в небето,
и виждах хиляди скършени полети,
криле, овъглени от гордия пламък,
преди да достигнат до вечното.
...И вярвах, че аз ще го достигна...

Крилете ми отдавна изгоряха,
небето почерня отдавна,
морето пресъхна от ужас...
Остана само палеща жарава.
След болката от изпепелените криле,
стремили се като Икар
да стигнат Слънцето,
какво е болка от изгарящи нозе -
така се раждат нестинарките.
Босите нозе разравят миналото
и през жадния си поглед виждам птиците
и ми се иска те да имат сили
да стигнат моята мечта.

Танцувам по жарта на спомените...
и търся огъня...

Потребителски аватар
Tea
Знаещ
Мнения: 486
Регистриран: вт авг 23, 2005 9:11
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Tea » съб юни 02, 2007 15:32

Поздравления. Докосващо е... умел изказ, точен и разбираем, и най-вече емоционален. Наистина емоционален. Браво, много ти се радвам:) Давай още ако има
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » ср юни 06, 2007 9:16

Да, мое е. Има и още, но никога не съм ги показвала на друг, освен на най-близките си

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » ср юни 06, 2007 9:55

ЕДНА УСМИВКА


Моторницата беше голяма, 6 метрова, мощна . На борда и осем души – петима мъже и три жени – се смееха, говореха един през друг, излъчваха младост и сила. Баха на средна възраст, възрастта, която позволява на упоритите късметлии да си позволят лукса да прекарат няколко дни, скитайки с моторница по крайбрежието. Моторницата ревеше, а вятърът свистеше в ушите им, но те бяха свикнали с тоя шум и той не им пречеше.
Тя стоеше на пейката, облегнала се назад на ръцете си, ловеше вятъра с цялото си тяло, с цялата си душа. Чувстваше се волна. В този момент искаше да живее, искаше да се почувства безгрижна като тях. Голите до кръста, загорели от слънцето мъжки тела разпалваха в нея една позната, позабравена тръпка. В спомените, изгарящи я до болка, се лутаха две други мъжки тела. Едното – то вече повече от година гниеше в земята, а другото – другото... Тази грешна, невъзможна и обречена любов... кратки срещи... страстни до безумие нощи... лудостта, разбила без остатък бедното и вдовишко сърце...
Моторницата приближи бавно до брега. Малък, закътан плаж с разнебитен дървен кей. Мъжете и жените се изсипаха със бурен смях на брега, огледаха наоколо, избраха място за палатките в подножието на скалите, където пясъка преминаваше в пожълтяля полянка, засенчена от две криви клонести дървета, незнам как намерили място за своите корени по-високо в напуканите скали. Суетяха се, разпъваха палатки, събираха сухи клони, нападали около пътеката, виеща се нагоре в горичката, стъкмиха огнище, напалиха огън. Палатките бяха готови, жарта също. Животът кипеше и преливаше в младежкия им смях, който не секна дори докато дъвчеха полуопеченото, налепено с въглени месо. Турско кафе на жар. Много от тях, свикнали с делничното ежедневие на еспресото, бяха позабравили вкусът на истинското, каймаклия турско кафе. Опияняваха се от свободата и безгрижието след градската, прашната, бучаща по кръстовищата работна седмица. Смехът заглъхна за кратко. Допивайки последните глътки кафе, мъжете и жените се бяха загледали в гладкото следобедно море. Леки вълни едва едва набраздяваха повърхността му и отблясъците на слънцето го правеха да изглежда като покрито със златна мрежа. След бурното пътуване спокойствието обземаше мислите им, всеки изместваше своите тревожни седмични мисли със безвремието на това райско кътче. Блажена следобедна нега обземаше всички.
- Тате, тате, виж лодка!
- Да, тати, лодка. Голяма е, да.
По пътеката слизаха мъж и жена с усмихнато слънчево момченце на около четири години. Тя трепна, позна гласа. Знаеше дори точната възраст на детето, нищо, че беше с гръб към тях. Бързо се търкулна настрани и пропълзя в палатката без никой да забележи. Гласът. Глъсът от безумните нощи... Семейството разпъна две хавлии недалеч от тях и детето веднага пръсна играчките си по пясъка. Не че играеше с тях, но трябваше да са пръснати. А иначе то постоянно се катереше по баща си и го засипваше с хиляди наивни детски въпроси. Мъжът отговаряше благо и през смях на всичките, а жената до него се усмихваше щастливо и уморено.
Мъжете и жените от моторницата започнаха да се приготвят да се поразходят с нея навътре, може пък да хванат някое рибе. Тя стоеше в палатката и скришом наблюдаваше мъжа. Колко спомени, колко болка... колко отчаяние и безсилна жал... Направи знак на своята приятелка и я повика в палатката. Помоли я да поканят семейството на разходка с моторницата. Искаше да подари на този мъж и на неговия син едно красиво преживяване. Но тя остана скрита, неизвестна и неподозирана в своята самотна палатка. През процепа търсеше да види кафявите дълбоки очи на мъжа, но все не успяваше. Не се показа, не тръгна с тях. Мощния мотор зацепи вълните и компанията, заедно със новите спътници се отдалечаваше бързо от брега. Тя излезе от палатката. С премрежени от сълзи очи продължаваше да търси дълбокия кафяв поглед в далечината, сякаш искаше да се сбогува с него...
Трябваше да направи нещо, трябваше да се освободи от тази болка, обзела я така внезапно, така здраво и безнадеждно... Трябваше. Ще плува. Водата щеше да измие всичко. Да, ще плува. Нахлузи водните очила, съблече роклята, остана по бански. Пристъпи по мокрия пясък, там където засилващите се вълнички си играеха на прескочи кобила една с друга. Свали диадемата от косата си, остави я на пясъка и нагази до колене. Бррр, студено, но след секунди, кожата и свикна и тя пристъпи още по-навътре. Сега водата стигаше до корема и. Студени тръпки я полазиха цялата. Болката гореше в нея, сълзите течаха по бузите и, но тя не ги триеше. Там, където водата плискаше корема и, там вътре, в празната и утроба пулсираше, отритната, най-съкровената и надежда... Тя се потопи и заплува ритмично, спокойно. Усещаше хлад по кожата. Този хлад и ритъмът успокояваха пожара в мислите и. Тя плуваше покрай скалите. Водата беше бистра, много бистра, прозрачна чак до дъното. При всяко гмуркане красотата на дъното, на покритите с трептящи водорасли скали и залепените по тях мидички избухваше вътре в нея. Потапяне, мах, два, въздух, потапяне...И всяко потапяне – нова експлозия – красива до болка. Колко много болка... Потапяне, мах, два, три... не може да се откъсне от вълшебството на дъното... рязко поемане на въздух, ппотапяне – мах, два, три...четири... камъчетата проблясват като светулки там долу... въздух... боже колко е красиво, мах, два, три, четири... пет... не... спокойно е...красиво е... не... надеждата рита неистово в утробата и... топли кафяви очи... Неееее!!!!!!... Очите на трите и дечица, които сега си имат само нея! Тя рита, маха с ръце, иска да излезе, да се върне при слънцето,... децата и... те си имат само нея... но защо ... Хладината нахлува в мозъка и, в мислите... въздух!... Хладина... в дробовете и... Очите... усмивките на децата... Хлад... Дъното...Красиво е...
Моторницата спря отново до кея. Мъжът слезе пръв, свали сина си, подаде ръка на жена си, благодари горещо за разходката. Детето превъзбудено говореше, разказваше, питаше. Мъжете и жените, изморени от слънцето, се разположиха около угасналия огън на сянка, да починат, да съберат сили за вечерния купон. Мъжът настъпи нещо. Вдигна го – диадемата. Такава диадема носеше в косите си тя... Тя... Подаде я на един от компанията, събра набързо хавлиите и тръгна със момчето нагоре по пътеката след щастливо уморената си жена. А малкият моряк продължаваше да бърбори, да бърбори...
На сутринта, когато откриха тялото и, приключило почивката си едно семейство пътуваше към своя дом. Жената се усмихваше пак уморено, мъжът си мислеше за една позната диадема, а едно четиригодишно момченце, застанало право между седалките, питаше
- Тате, тате, ти обичаш ли ме?
- Обичам те, тати, да
- А мама обичаш ли?
- И мама обичам
А на покрива на колата, провесил крака през предното стъкло, седеше брулен от вятъра един тъжен невидим ангел. Чувайки детския смях, ангелът мислеше за три невинни клети дечица, които в детското си безгрижие все още не знаеха, че повече никога няма да усетят майчина милувка. И ангелът заплака. Заплака с истински сълзи. Те се търкулнаха по предното стъкло...
- Тате, заваля дъжд!
- Нищо, тати, ще пуснем чистачките.
И чистачките размазаха по прашното стъкло чистите ангелски сълзи. А детето в колата се смееше и смееше... То никога нямаше да разбере, че тези размазани сълзи бяха цената на неговата усмивка...

Потребителски аватар
Tea
Знаещ
Мнения: 486
Регистриран: вт авг 23, 2005 9:11
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Tea » ср юни 06, 2007 16:59

kkk категорично могада заявя, че това е най-красивото нещо, което съм чела. Останах без думи.... Поздравления за невероятния талант, който носиш в себе си. Използвай го и не го забравяй. Или поне го подарявай на хората около теб.... Наистина прекрасно....
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » пон юни 18, 2007 20:18

И НЕЩО СЕ СЛУЧИ

Той изпи питието на екс без да се намръщи и си наля ново. Погледна жената, която шеташе припряно в кухнята. Тази жена му беше толкова чужда... от години. Живееха заедно вече 25 години и времето беше изтрило от паметта му тръпките на щастливото начало. А дали изобщо имаше такова? Сигурно е имало... От много години самотата го обикаляше, но той се опитваше да се самозалъгва, потапяше се в работа, за да не мисли за нея. А от вчера тя го превзе и той и се предаде.
Вчера синът му се обади да съобщи радостната вест. Какво клише- радостна вест. За него това беше присъдата. Синът му отлиташе. Днес пристига с приятелката си – ще се женят. Синът му. Да, синът му смело е хванал с две ръце своята любов... Не знаеха името и, не знаеха нищо за нея. Момчето беше пожелало така – когато ги запознае, те сами да я опознаят и обикнат. Пристигат след по-малко от час. А той иска да крещи от самота. От вчера непрекъснато мислеше, премисляше живота си. Искаше да даде толкова много неща на сина си, а ето, че неговото малко момченце вече е един млад мъж, поемащ по своя път, а той не успя да му даде и половината от това, което искаше. Искаше да е идеалния баща... Спомни си думите на една своя приятелка: Не децата имат нужда от това, което им даваме, ние имаме нужда да даваме, за да се чувстваме значими в техния живот. Излезе права. Потънал в ежедневието, в непрестанната работа, за да свързва двата края, беше пропуснал толкова много. Той беше пропуснал, а не синът му. Всеки ден отлагаше, казваше – Утре ще го заведа, утре ще имам време да му покажа. Е, докато детенцето беше малко и любопитно, наистина намираше време да бъде всеотдаен баща, но с времето... С времето синът му все по-често намираше отговорите сам. Та и пубертетът, тази толкова одумвана възраст, премина сякаш незабелязано. Той дори не даде професионална насоченост на своя наследник. Момчето избра своя път от един случайно видян филм, споделен с приятели и станал тяхна мечта. И ето го сега – неговият син – пред прага на живота, а всъщност отдавна живеещ своя живот. Беше се превърнал в амбициозен мъж , а собствения му баща имаше толкова малко участие в това израстване... Що за мисли... Защо трябва да се предава на тази самота, та сега би трябвало да се радва... Но... самотата... А приятелката... Тя не беше само приятелка. Тя беше любовта на живота му. Една неосъществена, безумна, отречена от него любов... Когато тя се появи отново в живота му, синът му беше едва на четири годинки, а тя имаше три прекрасни деца, за съжаление твърде рано останали без баща. И той отритна тази красива лудост в името на нещо, което в крайна сметка се оказа илюзия – идеалното бащинство. Искаше с нея да останат приятели, имаше нужда от нея, но тя... не издържа на болката и си тръгна. В началото се чуваха от време на време, а после тя изчезна. Изчезна, но продължаваше през всичките тези години всеки месец да плаща таксата за техния, тайния телефон. Плащаше, но не го вдигаше и той с времето спря да звъни. От време на време я забравяше, от време на време се сещаше за нея, но се страхуваше да я потърси. Какво ли беше станало с нея, къде ли я беше отвел животът... Защо точно сега се сети за нея? Може би защото самотата го притискаше, може би защото още я обичаше... А тази жена в кухнята, която продължаваше притеснено да опъва покривката на масата, да лъска чашите... Тази жена, която все пак толкова години му бе вярна... защо не можеше да изпита и капчица обич към нея, защо в този момент мислите му я отминават? Обърка се. Обърка мислите... Обърка живота си...
На вратата се позвъни. Жената притича и отвори. Той стана, усмихна се, готов да посрещне щастието на сина си. Младите влязоха... Той онемя. Възкликна, поздрави момичето по име... нарече я с името на майка и... после разбира се се поправи... объркване... Жената, която все още беше в коридора изхлипа, сълзите потекоха, тя избяга и се разрида с глас. Цялата болка, всичките съмнения, с които беше живяла толкова години в един миг избухнаха и я заляха. В този момент тя знаеше, вече знаеше, че онази, другата, приятелката всъщност .... да, през всичките тези години той бе живял с нея, обичайки другата... В този момент го мразеше, мразеше го за пропиления си живот, за тази толкова дълго крита тайна...
А момичето стоеше сконфузено в средата на стаята, момчето гледаше баща си питащ поглед...
- Извинявай, някога познавах майка ти... – успя да каже някак не на място мъжът...
...

Сватба. Той беше пропуснал този миг в своя живот. Затова настоя да направи на сина си голяма, традиционна сватба, като едно време. Младите се съгласиха. Те се обичаха и за тях беше без значение каква ще е церемонията, главното беше, че обричаха душите и сърцата си на любовта. Когато в залата прозвучаха двете съдбовни думички „Да” и в отговор „Да”, мъжът се разплака за пръв път в живота си.... От другата страна, където трябваше да са родителите на булката стоеше само една жена. Висока, стройна, елегантна. Косите и все още бяха тъмни. Само тук-там проблясваше среброто на годините. Тя явно не правеше усилия да го прикрива. То и даваше невероятен чар. Но лицето и... беше покрито с бръчки. По него се четяха всички трудности и мъки, всички неволи и болки, които тази горда жена беше преминала в живота си. И той се загледа в тях. Откриваше някоя бръчка и си мислеше „Това е моя бръчка.. и тази...и тази...” А очите и бяха все така пъстри, но животът в тях го нямаше. Те бяха станали дом на най-тежката тъга - самотата... Дори усмивките, отправени към младите влюбени не можеха да събудят пламъчетата в тези очи, пламъчетата, които той познавше... Погледите се срещнаха... избухнаха... тя не отмести очи... издържа изпитанието. И тогава той отново прочете мислите и, както някога... както когато бяха деца...
Тя му казваше „ Ти толкова време чакаше нещо в живота ти да се случи, за да се срещнем отново. И нещото се случи... за да се срещнем, да слее сърцата на децата ни, а нашите да раздели за винаги”

Потребителски аватар
gorski_
Разбиращ
Мнения: 536
Регистриран: вт дек 20, 2005 1:41
Местоположение: Avantasia

Мнение от gorski_ » вт юли 17, 2007 11:57

Това за нестинарката е доста хубаво. Използваш думи които аз лично харесвам :Р Напомня ми по описание на един мой много стар текст на песен, но там ставаше дума за друго не за нестинарки, но много добре си го направила. Поздравления! А па да не говорим че в него се смесват езически обичаи и митове.
No faith, only the power of will
Изображение

kkk
Знаещ
Мнения: 226
Регистриран: чет яну 11, 2007 13:50

Мнение от kkk » пет ное 30, 2007 17:49

Дървен стол. С ръждиви гвоздеи.
Годините оставили са отпечатъци
от огън, от вода и червеи.
От шарките, издялани от някой,
останало е само прах и спомен.
Дървеният стол е пренебрегнал времето,
стои във ъгъла и чака своя гост
да му предложи капчица отмора,
скърцаща като несмазана врата.
А гвоздеите го бодат с ръждата си
и червеите го ядат със злоба,
а той, със поглед впит в камината,
усещащ огнената си прокоба,
очаква гордо своя гост.
Той знае, че преди да падне от умора,
преди да се е слял със огъня,
ще е дочакал своя гост
и ще подари последната отмора
със дъх на време и ръждива болка.

Потребителски аватар
anahata
Намиращ
Мнения: 171
Регистриран: пон май 14, 2007 15:29

Мнение от anahata » пет ное 30, 2007 18:24

Поздравления. Това е времето, то руши и въпреки това всяко нещо има своя мисия в живота, до себеотдаване и примирение. Красиво.

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта