Книгата

Стихотворения,разкази,лирика,поезия,проза и други можете да "драснете" и тук
Отговори
^Loki^
Търсещ
Мнения: 56
Регистриран: чет мар 24, 2005 21:18

Книгата

Мнение от ^Loki^ » вт май 09, 2006 15:12

Незнам дали тук е най подходящото място, особено като се има предвит че следващият текст не е от късите... Ако съм объркал мястото - sorry => shift+del
Та, това което следва са няколко разказа, дело на моя милост, които са първият ми опит в тази насока. Ако ви се чете - четете. Ще се радвам на мнения.
И... още нещо - ако сте фенове на щастлвия край - тези разкази може би не са за вас :D

^Loki^
Започваме....
КНИГАТА
Първо (недовършено) издание
последна редакция: Април 2006
всички права (не)запазени

Страх

Той вървеше в тъмнината. Бе ходил да изпрати приятелката си след вечерната разходка, и сега се прибираше. Този път реши да мине по прекият път, който преминаваше и през двора на едно изоставено от десетилетие училище. Местният релеф беше доста набразден и училището се намираше доста по-надолу от останалите сгради. Мястото около целият двор бе с по-ниско ниво, а по краищата му сега растеше гъста, макар и не голяма горичка дървета. През деня те не привличаха вниманието, но сега хвърляха тъмни и неясни сенки навсякъде. Леденият януарски вятър минаваше през клоните им и виеше злобно, като от време на време се засилваше и придобиваше по-високи нотки, сякаш за да нагнети още повече атмосферата. Навсякъде цареше типичната за януарска нощ тъмнина и студ. А тази нощ бе дори по-тъмна - бяха изминали няколко дена от последното новолуние и небето бе катранено черно. Само на места се забелязваха по-светли части от плътните ледени облаци, но никъде не прозираше дори и малко лунна светлина. Бе полунощ, и наоколо нямаше никого освен него. Вървеше замислен и измръзнал през двора. Тъкмо бе стигнал до края на спортната площадка, на това вече изоставено училище, когато някъде от горните етажи на сградата се чу метално хлопване. Той извърна глава натам и видя как едно малко прозорче, с метална решетка, явно намиращо се на тавана, рязко се затвори когато го погледна и пак изтропа металически.

- Вятър - рече си, и продължи да върви.

Сградата бе дълга, и пътят му минаваше успоредно до нея. Ясно се виждаха прозорците на отделните етажи, а на някои места, дори се различаваха детайли вътре.

Докато вървеше и гледаше към тях, забеляза по-тъмна сянка до един от прозорците на последният етаж. Въпреки, че и наоколо бе доста тъмно, тази сянка изглеждаше някак особено, сякаш не бе само сянка. Докато я гледаше сянката промени формата си и се премести на следващият прозорец. Застана там неподвижно и пак прие същата форма както преди.

Ледени тръпки полазиха по гърба му. Докато се отдаваше на страха си откъм покрива се чу силно и зловещо дращене. Той погледна натам, но от тъмнината не се виждаше нищо определено. Дращенето се засили. Звучеше сякаш остри нокти дращят по бетона на сградата.

Засили крачката си, въпреки че вече бе вледенен от страх.

Междувременно дращенето спря, и когато погледна към мястото където допреди малко се бе намирала сянката, видя че нея вече я нямаше. Погледна нагоре към покрива - и там нямаше нищо. И зад нито един от прозорците не се забелязваше нещо. Каквото и да бе това, явно вече бе отминало.

Но в този момент на няколко метра зад него се чу леко тупване, и веднага след това зловещото дращене започна пак. Този път не на покрива. Този път, бе отзад, само на няколко метра.

Без да се обръща той побягна. Направо спринтираше. Сърцето му биеше лудо. Бяга докато наближи сградата в която живееше. Там улични лампи осветяваха пътя, минаваха автомобили от време на време. В съседният денонощен магазин се виждаха продавачите.

Почувства се по-спокоен. Влезе в сградта и се качи в асансьора. Когато се прибра в стаята си, заключи, както винаги вратата, и светна лампите.

Като вече се намираше на светло, случката не изглеждаше толкова плашеща. По-скоро се ядоса на себе си, че се е стреснал така елементарно. Макар, че не можеше да си обясни всичко, някак си вече започваше да забравя какво бе станало, и страхът вече започваше да отминава.

Реши, че просто е станал жертва на въображението си. На всеки се случва.

В стаята бе топло, светло и уютно, но той бе решил да си вземе един душ преди да си легне. Когато отиде в банята за да провери има ли топла вода, се оказа че лампата там пак е изгоряла. Какво пък - ще се къпе на тъмно...

Пусна топлата вода на душа, и излезе. След малко се върна в банята, съблечен и готов за горещият душ. Затвори вратата, но бе прекалено тъмно. Затова остави я съвсем леко открехната, така, че през тънкият процеп да се процежда малко светлина.

Започна да се наслаждава на горещите капки стичащи се навсякъде.

Отвън се чу някакъв шум, но неможа да разбере какъв беше, тъй като течащата вода му пречеше да чува добре. След това ламтата в коридора неочаквано изгасна. Настана непрогледна тъмнина, която бе сгъстена още повече от горещата пара в банята. В същият момент вратата рязко се затвори и водата спря да тече изведнъж. Мракът бе непрогледен, а въздухът бе тежък за вдишване от топлината на водната пара. Усети леден дъх върху тялото си. В малката стаичка на банята имаше нещо. Не бе сам. Усещаше се нечие злокобно присъствие. В този момент го чу. От другият край на банята се чуваше тежко почти животинско дишане. Вече бе ясно че случката в училищния двор не е била само плод на въображението. Понечи да излезе бързо, но в мига в който се опита, бе спрян от нещо. Оказа се че неможе да мръдне. Някаква сила го държеше неподвижен. Стоеше вцепенен в мрака а срещу него се чуваше зловещият мъртвешки леден дъх на нещото което бе видял преди.

Усети по тялото си ноктите, които бе чул да дращят по студения асфалт на покрива.

Бяха остри. Разтърси го раздираща болка в гърдите и корема. След това чу как на пода с мкър звук се посипаха собственито му вътрешности. Болката бе непоносима. Ноктести ръце го хванаха и го блъснаха нечовешки силно в стената. Чу се противно счупване на кости. Вцепенението го напусна, но вече бе късно. Свлече се от стената и падна в неестествена поза. Ръцете пак го подхванаха и го удариха в стената, този път още по-силно. След това го хванаха за краката и го заметнаха така, че главата му се удари от металните тръби на мивката. Черепът му се спука с тъп звук, но някак си той все още бе в съзнание, когато падна на пода. От гърлото му се откъсна слабо хриптене. Въпреки тъмнината, се усещаше че навсякъде има кръв. Последният спомен бе, как усеща върху лицето си леденият дъх, а след това остри като бръснач зъби се впиват във врата му. Обзема го мъртвешко спокойствие.

След това остава само мракът.

18 Февруари 2006



Събуден

Събуди се рязко. Причината за събуждането бе колкото типична толкова и дразнеща - на входната врата се звънеше. Много мразеше да го събуди звънеца, а още повече мразеше да го будят в събота сутрин. Двете неща образуваха опасна комбинация. Звънецът продължаваше да звъни. Звънеше упорито - равномерно, продължително и неотказно. Явно, който и да стоеше пред вратата, трябваше да има доста сериозна причина да го прави. Иначе лошо му се пишеше. След около половин минута звънене стана ясно че този няма да се откаже лесно. В крайна сметка реши че ще трябва да види кой толкова настоява да го види в тази ранна съботна сутрин. Стана от леглото, протегна се и набързо нахлузи някакъв панталон - кокото да има нещо.

Тръгна към вратата с бърза крачка, но преди да отвори погледна през шпионката. От външната страна се чу изстрел - някой бе насочил огнестрелно оръжие в шпионката на вратата и бе стрелял. Куршумът премина мълниеносно през черепа му - влезе през окото, мина през мозъка, и излезе от задната страна откъртвайки голямо парче кост. Той се свлече на земята безжизнено.

В този момент се събуди.

Бе облян в пот. Намираше се в леглото си. Дишаше тежко, и усещаше тъпа болка в главата - сигурен признак че е прекалил със спането тази сутрин.

Излежава се още около двайсетина минути, и реши да става. Нахлузи някакви панталони, и тръгна към кухнята влачейки крака по приятно студеният под. Отвори хладилника и се загледа замислено вътре. Докато се чудеше каква да бъде закуската, на входната врата се позвъня.

- Ох, ама тези хора нямат спиране! - рече си полугласно той и силно удари вратата на хладилника.

Тръгна да види кой звъни отвън. Стигна до вратата, и без да се замисля отключи и отвори рязко.

- Абе, кой .... и се чу изстрел. Остра болка прониза гърдите му. Падна на пода и с последни сили видя как стоящият на вратата човек се обърна и изчезна. Носеше се миризма на барут. Но това вече нямаше значение - обземаше го спокойствието на смъртта. Затвори очи.

И се събуди. Намираше се на дивана във всекидневната. Явно вечерта бе заспал пред телевизора и сега се бе събудил - схванат и измъчен от реалистични кошмари. Наистина - сънят който бе сънувал току що, бе толкова истински, че до последно го мислеше за реален. Имаше чувството, че още усеща миризмата на барут в ноздрите си. Но бе ясно - това бе само сън. Нямаше какво друго да е.

В същият момент - чу омразният звук на звънеца. Вече му писна. От този звънец бе започнал да сънува кошмари. Чудеше се дали да не вземе да го махне. Колкото повече мислеше върху тази идея, толкова по-привлекателна му се струваше тя. Междувременно звъненето продължи. И за да потвърди факта, че "реалността е болезнена", този път продължи много по-дълго време. Но пък и той бе не по-малко упорит от този който звънеше. В крайна сметка звъненето престана. Затвори доволно очи и се отпусна. Бяха изминали няколко минути, когато чу стъпки в стаята. Овтори очи рязко, и го видя - пред него стоеше мъж с маска и пистолет в ръка. Намираше се на не повече от метър, а оръжието сочеше точно срещу главата му.

Човекът каза:

- Заключената врата няма да те спаси.

И стреля.

Този път - не се събуди.

23 Февруари 2006



Другият

Детектив Райнхарт вървеше замислен по улицата. Току що бе разрешил поредният заплетен случай, бе предал рапорта за него и сега се връщаше в офиса си. Мислеше да се отдаде на заслужена почивка - през последната седмица почти не бе спал. И вече направо му се губеха дни. Местната полиция пак бе прибегнала до неговите услуги. Това често се случваше, защото не разполагаха с много хора, а и повечето от тези с които разполагаха не можеха да се похвалят с блестящи качества. Когато имаше заплетен случай - Райнхарт бе на среща. Работеше съвместно с полицията почти постояно, и това си имаше и предимства и недостатъци. Както и да е, в момента бе решил да си почине малко. Щеше да се прибере и да се обади на капитан Стивънс (предпочиташе да говори по телефона с него). Щеше да му каже, че е изникнало нещо и през следващите няколко дни няма да е в града.

Достигна старата и масивна сграда в която се намираше офисът му и влезе.

- Здрасти, Джон - каза портиерът - работиш до късно, а?

- Да, но току що приключих един важен случай и сега ще се покрия малко. Ако съм тук и някой ме потърси, кажи му че съм заминал някъде.

- Ок, приятел. Нямаш грижи.

- Да, благодаря. Съжалявам че не можем да си побъбрим сега, но трябва да се кача до горе.

- Аха, добре - каза портиерът и продължи задълбоченото четене на вестника си.

Когато се прибра в офиса, реши да прослуша съобщенията на телефонния секретар. Последното бе:

"Добър вечер Джон. Обажда се кап. Роджърс. Задължително ми се обади като се прибереш. Важно е."

Роджърс бе капитан на полицейският участък в съседният град. Двамата имаха дълга съвместна история - преди години Райнхарт бе работил в неговият участък. Бяха останали добри приятели, въпреки че не се бяха чували от доста време.

Той вдигна слушалката на телефона и набра номера. Както винаги, въпреки че вече бе осем вечерта, капитанът бе в участъка.

- Да?

- Здрасти капитане. Райнхарт се обажда. Търсил си ме?

- Да, здравей Джон. Има проблем, и незнам как да ти го кажа, затова ще карам направо. Мери е мъртва. Намерили са я преди 4-5 часа. Заровена и в чувал. Съжалявам че трябваше да го чуеш от мен.

- Не....но.. как?

- Не знам. Тепърва ще започнем разследване. От съдебна медицина взеха тялото за експертиза. Но отсега е ясно едно - била е бита и рязана до смърт. Видях трупа.

- Не мога да повярвам. Мери? Кой би направил това?

- Надявам се да разберем скоро. Искам ти да се заемеш със случая. Говорих вече с капитан Стивънс. Той е съгласен.

Искам утре да дойдеш тук. Ще успееш ли?

- Разбира се. Все пак става въпрос за Мери. Просто не го очаквах. Дойде ми много изведнъж.

- Да, разбирам те. И пак - съжалявам че трябваше да го чуеш от мен.

- Не се притеснявай за това. Утре ще говорим. Сега имам нужда да помисля малко.

Ох, Мери...

- Ще го хванем, Джон. Ще го хванеш.

- Лека вечер. - и затвори телефона.

Мери бе една негова приятелка. Всъщност тя бе от малкото хора които му бяха близки. Преди години бяха нещо като съквартиранти - когато Райнхарт учеше в академията споделяха обща квартира. Оттогава станаха близки, но след време поеха по различни пътища и започнаха рядко да се виждат. Но това не им попречи да си останат добри приятели - доста често се обаждаха един на друг по телефона просто за да си поговорят.

А сега тя беше мъртва! Не можеше да го повярва. Не искаше. Въпреки че работеше като детектив, и бе виждал смърт, повече от обикновенните хора, така и не свикна с нея. Мразеше я. Можеби точно това му даваше сили да продължи. Точно това го караше да се бори със смъртта и да наказва хората които я причиняваха. Точно това го правеше блестящ детектив - омразата към смъртта.

Офисът му, всъщност бе и негов дом - мястото бе взето под наем и го бе преустроил да бъде едновременно офис и място за живеене. Така се губеше по-малко време - неможеше да закъснее за работа, и не можеше да се забави след работа... Освен това му позволяваше да работи по-ефективно. Пък и той никога не бе имал собствен дом, в прекият смисъл на думата. Но това не го тревожеше - бе свикнал да се чувства у дома навсякъде.

Отиде в съседната стая, където имаше едно легло, съблече се и легна.

Гледаше в тавана и мислеше. Питаше се как става винаги така, че го отнасят хората които най-малко го заслужават? Досега много пъти си бе задавал този въпрос, но така и не бе намерил отговор. Едва ли щеше да намери някога. Просто такава бе човешката природа.

Неусетно заспа. Сънят му бе неспокоен - измъчваха го реалистични кошмари, каквито не бе имал никога досега. Пробуждаше се от време на време и след това пак се унасяше. И кошмарът продължаваше, или се повтаряше отначало.

Видя Мери - красива и усмихната както винаги. Седеше в някаква стая. След това видя как в стаята влезе някой. Неможеше да различи лицето му. Сякаш бе замъглено. Този човек носеше нещо в едната си ръка. Просто влезе в стаята, Мери се обърна към него изненадана, а той я удари с все сила. Тя падна на пода.

Пробуди се. Дишаше тежко. Обърна се на другата страна и след миг заспа пак. И сънят продължи. Мери пак седеше. Бе вързана на метален стол, по средата на някаква мрачна стая без прозорци. Стените бяха тухлени, и не бяха измазани. От тавана висеше кабел а на краят му бе свързана лампа. Тя светеше с жълтеникава светлина и хвърляше мрачни сенки по ъглите.

Вратата на стаята се отвори. В стаята влезе същият човек. Всъщност неможеше да се познае точно - лицето му пак бе замъглено, но бе облечен по същият начин. Застана пред Мери. Тя бе свела глава и гледаше безизразно към пода. Когато той спря пред нея, тя вдигна поглед.

- Защо го правиш? - не се чу отговор, но явно той бе казал нещо.

- Моля те, недей, не знам защо го правиш, но недей! Господи, какво става? Не! - тя заплака. Както си стоеше срещу нея, той замахна и я удари право в лицето. Тя падна на бетонният под заедно със стола. Заплака още по-силно.

- Моля те не... не искам... какво ти става....

Както стоеше до нея изправен, започна да я рита. Тя пищеше.

- МЛЪКНИ, КУЧКО!

Събуди се от собственият си глас. Бе извикал на сън. Но защо бе казал това?

Заспа отново. Сънят се върна. Този път сякаш виждаше през очите на някого. Виждаше как влиза в някаква тъмна стая. По стените има подпряни различни инструменти и сечива. Той взема нещо. След това сякаш гледната му точка се премести. Сега виждаше мери лежаща на пода, в тъмната стая, все още завързана. По тялото и има рани, но е жива. Плаче тихо, и на моменти от устата и се откъсват болезнени стонове. Лицето и е цялото подпухнало и в синини. От едната страна на главата и се забелязва дълбока рана. По краищата и има засъхнала кръв.

В стаята пак влиза човекът без лице. Държи брадва в ръцете си. Като го вижда, Мери се опитва да извика, но от устата и се откъсва само малко по-силен стон. Той се доближава до нея и замахва. Първият удар е в главата. Тежкото острие прекъсва рязко, с тъп звък, писъкът на Мери. След това започва да я удря по цялото тяло. Кръвта се стича по края на брадвата, и после по дръжката и. Той продължава да удря. Накрая това което остава, е трудно за разпознаване. Единствената незасегната част от тялото и е нейното лице - застинало в мъртвешка гримаса на ужас.

След това гледната точка пак се смени. Пак виждаше през нечии очи. Седеше на волана на автомобил. Намираше се в покрайнините на града. Отдалечи се на няколко километра и отби по някакъв черен път. Кара така няколко километра и достигна до малка гора. Спря колата и слезе. Когато отвотри багажника, в него имаше голям чувал, през който прозираше трупът на Мери.

Видя че е с гумени ръкавици. Хвана чувала и го извади. Наблизо имаше изкопана голяма дупка в земята....

Събуди се. Събуди го настоятелното звънене на будилникът. Часът бе седем сутринта. Чувстваше се по-изморен и скапан отколкото преди да си легне. А се очертаваше тежък ден. Набързо се оправи и излезе. Качи се в колата и тръгна.

Когато наближи бившият си полицейски участък в главата му изплуваха тревожни, но неопределени мисли. Някакво странно чувство го мъчеше. Спря на паркинга. Поседя една-две минути там и слезе от колата. Влезе в участъка и отиде право при Роджърс.

- Здравей, Джон. Очаквах те. Добре ли си?

- И по-добре съм бил? Някакво развитие по случая? - каза Райнхарт.

- Засега не. Надявам се, вече след като си тук, да стигнем до нещо. Приготвил съм ти материалите които имаме досега. Не са много, но ще те запозная с подробностите, които имаме.

- Да, казвай направо.

- Двойка младежи отиват в гората на разходка. Това се случва вчера, следобяд. Когато си тръгват, минават през мястото където я намерихме. Виждат, че там има прясно разровена земя. Около мястото се навъртат кучета и ровят, а наоколо се носи миризма.

Момчето се досеща какво може да означава това, и се обажда в полицията. След десет минути пристига наш екип там. Признаците за труп са налице - миризмата, кучетата, разкопаната земя. Намират и следи от автомобилни гуми в земята наблизо. Обаждат се на следователите и те пристигат. Скоро са категорични - има труп. Изравят го. Копеленцето е заровило трупа едва на 30 см. Представяш ли си! След това се минава през стандартната процедура - отцепва се района, правят снимки... Пише го в материалите които съм ти приготвил. Ще е добре да си ги прегледаш сам.

Разговорът продължи още малко. Изясниха още някои подробности. И капитан Роджърс каза:

- Приготвил съм ти кабнет в който ще можеш да работиш. Всъщност това е старият ти кабинет от едно време.

- Благодаря. А сега мисля да ида там и да разгледам материалите. На спокойствие. Нека не ме тормозят с други неща. Искам да ги разгледам внимателно и да помисля откъде да започнем.

- Добре. Ясно.

Когато влезе в кабинета, видя че вече няма нищо общо с преди. Но това си беше естествено - все пак бяха изминали шест години откакто бе напуснал оттук и се бе преместил.

Седна на бюрото и отвори папката. Имаше снимки на тялото - или по-точно това което бе останало от него. Бе зверски насечено. Разлисти страниците на доклада и стигна до заключенията на патолозите:

"...разрезните рани са причинени от остър метален предмет. В някои от тях се забелязват следи от железени окиси - ръжда. Вероятно оръжието на престъплението е брадва или подобно сечиво. Черепната фрактура е причинена от тъп предмет, също метален....

... освен дълбоките разрезни рани, се забелязват и множество разкъсани кръвоносни съдове в областта на гърдите и корема. Вероятно жертвата е била бита или ритана"

По-нататък имаше още описания и снимки на нараняванията и. Но той търсеше изводите за датата и часът на смъртта. Намери ги. Мери бе убита преди три дена, около три часа след обяд.

- Посред бял ден, мамка му! - каза на глас той. Замисли се върху това. Замисли се какво бе правил докато Мери е умирала. Тогава бе... бе.... къде беше тогава? Не можеше да си спомни.

Продължи да чете доклада. В този момент в стаята влезе капитан Роджърс.

- Джон, мисля, че имаме нещо. - каза той още с влизането.

- Какво?

- Ами, оказа се че около езерото до което бе намерен трупа, гнездят интересни видове птици.

- И?

- Познай. Обади ни се някакъв орнитолог, който каза че има нещо за нас. Бил поставил камера на дърво в близост до езерото. Искал да заснеме птиците. Камерата е била оставена да работи няколко дена сама.

- Може ли камера да записва толкова?

- Влез в 21 век, Джон.

- Да, продължавай... - каза Райнхарт.

- По всяка вероятност камерата е заснела нашият убиец. Май се е прекарал жестоко. Такива случаи обичам.

- Тук ли е записа?

- Не, но е на път. Казах на човека да го донесе веднага.

- Това е добре. Като пристигне искам веднага да го видя.

- Да, хората ми ще го пратят направо при теб, аз през следващите няколко часа няма да съм в участъка - изникна нещо.

- Добре.

Роджърс излезе. След това Райнхарт пак се зачете.

Бе станало вече дванайсет на обяд, когато в кабинета влезе някакъв човек.

- Добър ден. Детектив Райнхарт?

- Да аз съм. А вие сте...?

- Аз съм Тери Пъркинс - орнитолога. Мисля, че имам нещо за вас.

- Записът ли?

- Да. Чух за убийството от телевизията. И като рекох след това да видя какво съм записал, се оказаха интересни неща... Не съм гледал всичко. Всъщност вдях само малка част, и реших веднага да сигнализирам. Предпочитам да не се замесвам в такива неща. Ако има нещо - нека органите на реда да го видят. Аз не.

- Мъдро решение. Носите ли записа? - попита Райнхарт.

- Да. - той свали раницата която носеше на гърба си, и от нея извади няколко DVD-диска в кутийки. - Тук е всичко. Номерирал съм ги. На вторият диск е това което може би ви интересува. - той подаде дисковете. - А сега мога ли да си вървя?

- Да, мисля, че да. Ако има нещо - ще ви потърсим, но не напускайте града.

- Добре, надявам се да съм ви бил полезен.

- Ще видим. - каза замислено Райнхарт.

- Довиждане, детективе - каза той и излезе.

- Довиждане.

Райнхарт замислено огледа дисковете, след това се премести пред компютъра и направо сложи този на който пишеше #2 в четящото устройство. Естествено, на компютъра имаше необходимият софтуер - капитан Роджърс знаеше как да накара хората си да бъдат в крак с времето.

Започна да разглежда записа ускорено. Камерата бе снимала точното място. Много добре се виждаше мястото където бе намерен трупа - само че все още нямаше изкопана дупка в земята. По някое време се видя как някакъв мъж влезе в кадър. Носеше лопата. Бе застанал така че не се виждаше лицето му. Започна да копае...

- Ето те. Спипан си копеле гадно. Само си покажи физиономийката и си спипан. - обаче мъжът с лопатата упорито продължаваше да копае застанал с гръб към камерата. След малко реши че е изкопал достатъчно голяма дупка, и отиде някъде. В следващите трийсет минути нямаше нищо - освен птици кацащи около езерото, което се виждаше на заден план. Но по някое време се появи някакъв автомобил. Както личеше от записа, автомобилът бе спрял на четири-пет метра от дървото на което бе камерата. Бе сив Форд "Мустанг". Стори му се познат. След това каза:

- Ха! Като моят...

Забеляза че на екрана се вижда номерът на автомобила. Спря на пауза записа, и се зае да обработи сектора с регистрационният номер. След секунди картината бе ясна и се виждаше съвсем четливо.

Погледна го и изведнъж осъзна, че това е неговият собствен номер. "Мустанг"-ът не бе като неговият. Това бе НЕГОВИЯТ "Мустанг".

- Какво по...?! - пак пусна записа. Така както бе спрян автомобила, багажникът му бе точно към камерата. Вратата се отвори, и оттам слезе някой. Обърна се с лице. Лицето бе това на Райнхарт. Побиха го тръпки. Но продължи да гледа. В съзнанието му се надигаше паника и страх. Мъжът от записа, отвори багажника. След това се наведе и извади оттам голям чувал. Изглеждаше тежък. Остави го на земята и затвори зеещият празен багажник. Обърна се пак към камерата. Райнхарт спря пак на пауза. И пак се зае да увеличи и изясни образа. Вече нямаше съмнение - лицето от записа бе неговото. Но как? Какво ставаше тук, по дяволите? Продължи да гледа. Мъжът, с лице като на Райнхарт вдигна чувала, и го понесе към изкопаната дупка. Хвърли го небрежно вътре и го намести. Върна се до автомобила и извади лопата. Пак се видя съвсем ясно лицето му. Пак бе това на Райнхарт. Отиде до дупката и се зае да я заравя. Когато свърши се върна, за трети път се видя познатото, вече лице, и прибра лопатата. Качи се в колата, запали двигателя и замина.

Райнхарт спря записа. Сърцето му биеше лудо. Опитваше се да измисли разумно обяснение на това което бе видял, но неможеше. Не знаеше какво да мисли.

Но в този момент си спомни сънят. Сърцето му заби лудо. Сега всичко му стана ясно. Сякаш чук удари главата му. Тъмната стая, Мери, брадвата. Това не бе сън. Това бе спомен. Спомен за това как я бе убил. Надигнаха хиляди въпроси, а след това - страх и гняв. Спомените за убийството се връщаха един, по един. Всеки следващ го връхлиташе все по-тежко и неумолимо. Имаше чувството че главата му ще се пръсне при следващия проблясък на паметта. Бе се превърнал в това, срещу което се бе заклел да се бори. Единственото възможно решение изплува сякаш само. Той разкопча кобура на служебното си оръжие. Свали предпазителя, захапа дулото и дръпна спусъка...

26 Февруари 2006



Пътят

Стив караше колата по прашният път. Сали бе на другата седалка и спеше. Спеше от часове. През деня тя бе карала и сега се бяха сменили за да може да си отпочине. Часът бе три сутринта, и се намираха на някаква запустяла магистрала. Бяха тръгнали на нещо като пътешествие - един ден просто решиха, че трябва да направят нещо наистина интересно в живота си и решението се роди сякаш само. За няколко дена го взеха окончателно. Натовариха багажа, постегнаха колата и потеглиха. Нямаха точно определена посока. Просто искаха да обиколят страната. А тя бе голяма. Доста. Въпреки че нямаше точно определен план, знаеха че пътешествието ще продължи месеци - пътуваха няколко дена, след това отсядаха в някое малко градче за седмица, след това пак пътуваха... Просто се наслаждаваха на забележителностите и на живота.

Пътят по който се движеха сега, наистина бе доста пуст - откакто Сали бе заспала, а това бяха четири-пет часа, не бяха срещнали друг автомобил. Стив бе доста изморен вече, усещаше че може да заспи на волана, но се налагаше той да кара - не искаше да спират да нощуват насред пътя, а според картата, на близо нямаше място за спане. Да остави Сали да кара през нощта също не му се струваше добра идея. Затова се налагаше да се държи буден, да гледа пътя и да кара. Пътят бе сякаш безкраен. Виеше се абсолютно прав и се губеше в далечината, отвъд светлината на фаровете. Небето бе ясно и бе обсипано със звезди - типична юнска вечер. Около пътя не се забелязваше нищо - бе обширна равнина. В далечината, на много километри, се забелязваха черните силуети на далечни планини, чиито имена Стив се съмняваше дали знае. Но и не искаше. За него имената не бяха важни - по важно бе това което се крие зад тях. Но сега не бе време за такива мисли. Трябваше просто да гледа пътя. Монотонното отминаване на маркировъчните линии по средата му действаше почти хипнотично. Сега от скоростта те се бяха слели в сива и безкрайна, извиваща се отвъд светлината лента. След миг лентата изчезна, и всичко потъмня. Заглъхна звъкът от двъгателя, заглъхна свистенето на вятъра в стъклата. Звездите отгоре избледняха и изгубиха блясъка си. Стив бе заспал на волана. Изведнъж всичко се разтърси. Звездите пак заблестяха. Колата спря. Бяха излезли извън пътя. Стив се опомни и погледна към Сали. Тя също се бе събудила и гледаше неадекватно. Все още неможеше да разбере какво става.

- Какво...? - каза тя.

- Какво... Заспах на волана, да му се не види.

- Искаш да ни изтрепеш ли? Можеше да ми дадеш аз да покарам малко.

- Стига. Станалото - станало. Добре ли си?

- Мисля, че да - каза тя, вече с по-мек тон - просто се уплаших. Не го прави пак, моля те.

- Добре. Дай сега да излезнем пак на пътя и да продължаваме.

- Ти по добре ми дай аз да карам - каза настоятелно тя.

- Не, няма смисъл. Вече не ми се спи изобщо - отвърна Стив, и това бе самата истина.

Излязоха на пътя, и поеха пак напред. След няколко километра наближиха малко градче. Пътят им минаваше директно през него. Не видяха табела никъде, затова Сали бръкна в жабката на колата и извади сгънатата пътна карта.

- Не го виждам на картата.

- Къде? - отговори замислено Стив.

- На картата. Няма го.

- Е как така го няма?

- Ми така. Ето - виж! - тя протегна картата към него, но след това каза - абе я по-добре си гледай ти пътя. Карай, пък ще видим къде сме, като спрем.

- А това ще стане съвсем скоро. - каза Стив, докато подминаваха някаква бензионстанция. На нея бе окачена стара и избледняла от времето табела, на която с големи, ясно различими букви бе написано "Non-Stop". Въпреки това, бензиностанцията тъмнееше, и не се забелязваше нищо около нея - нито хора, нито автомобили. Отминаха я и не можа да я огледа добре.

- Ебаси бензиностанцията... Видя ли я?

Сали мълчеше замислено. След няколко минути наруши тишината.

- Ти виж града...

Бяха влезли в предградието. Градът също изглеждаше като бензиностанцията - тъмен и пуст.

- Е какво, просто спят, хората. - каза Стив и продължи да кара. Вече навлизаха навътре в града. Пътят бе направил няколко завоя и на Стив вече му бе трудно да определи накъде карат.

- Мисля да спрем ето там - каза той и посочи. - Пък утре сутринта, на светло все ще се оправим някак си.

Сали погледна накъдето сочеше - мястото приличаше на паркинг, само, че на него нямаше автомобили. Стив отби, и след малко спряха.

- Какво ще кажеш да останем тук и да поспим до сутринта? - каза той докато отваряше вратата.

- Става. Все е по-добо място за спане от оня безкраен път.

- Да, и аз мисля така. - след това замълча. Бе застанал отвън до колата и мълчеше. След малко каза:

- Слушай!

- Какво да слушам? Нищо не чувам. - отвърна сали след няколко секунди напрегнато слушане.

- Именно. Не ти ли прави впечатление?

Тя слезе и се заслуша пак. Наистина - навсякъде тегнеше мъртвешка тишина. Никъде нищо не се движеше, нищо не шумеше. Не се чуваше дори нощнтата песен на щурците. Никакви животни. Нищо. Просто тишина и тъмнина. Единствено пълната луна осветяваше градският пейзаж, а около колата се разейваше слабата светлина от лампите вътре в нея. Ако за един град можеше да се каже че е жив, за този, по-скоро, можеше да се каже, че е мъртъв. Или поне не даваше признаци на живот.

Някъде отвъд светлината, се чу шум все едно някой шептеше нещо.

- Чу ли това? - уплашено каза Сали.

Шепотът пак се чу. Този път някъде зад тях. След това се премести. Изглеждаше, все едно, някой обикаля около тях, на границата на светлината.

- Кой е там! - извика Стив - Покажи се веднага, не си играй с търпението ми!

Шепотът престана така внезапно както бе започнал. След малко пак се чу. Сали бе влязла в колата и бе затворила вратата. Стив стоеше отвън и се взираше в тъмнината. Светлината от автомобила, в комбинация с лунната светлина му позволяваше да вижда на разстояние не повече от десетина метра. Макар че в далечината се виждаха сградите, точно в десетината метра около колата сякаш се бе събрал целият мрак от града. Мракът ги обграждаше отвсякъде и сякаш се движеше. Стив не бе виждал такъв непрогледен мрак никога. Изведнъж видя как от него изплува силует. Силуетът бе с ръст по-голям от човешкият, и изглеждаше някак нечовешки прегърбен. Движеше се плавно и леко, сякаш, въпреки огромният си ръст, ефирно се носеше над земята. Силуетът бе вече на пет-шест метра разстояние. При това разстояние и на тази светлина, ако там стоеше човек, Стив със сигурност щеше да го види съвсем ясно. Но той не виждаше нищо. Виждаше мрак, който там се бе сгъстил в нещо друго. Нещо по-тъмно от мрака. Оттам сякаш лъхаше студ и смърт. Ледени тръпки полазиха по тялото му, а Сали се бе снишила безмълвно от страх в колата. Чу се как тя заключи вратата откъм нейната страна.

В същият момент силуетът се размърда. Изправи се бавно. В мрака заблестяха две бледосини очи. Или просто приличаха на очи. Но каквото и да бяха - гледаха право към Стив. Почувства как краката му омекват, и започва да губи контрол. Времето забави своя ход. Всичко изгуби цвета, а след това и очертанията си. Чу удар на собственото си сърце. След малко - още един. Започна да се отпуска бавно. Очите му започнаха да се притварят. Сякаш спокоен, леден и ехтящ глас зашепна нещо в дъното на душата му. Шепотът започна да се оформя - бе неразбираем, но звучеше някак призоваващо. Нещото го зовеше с тъмният си зов. Чуваше гласът му в съзнанието си. Неусетно зашептяха още гласове. И в този миг, можеби в пристъп на подсъзнателна сила, Стив се опомни. Успя да извърти глава от ледените очи, и изведнъж вцепенението го напусна. Всичко веднага придоби резките си очертания, времето възстанови нормалният си ход, звездите засветиха отново с далечната си и студена светлина. Реши че е време да действа. Скочи към вратата на колата и влезе вътре. Мрачният силует продължаваше да стои неподвижно. За миг пак срещна погледът му - и пак чу зовът. Веднага отколони очи и шепотът затихна, но не престана. Пресегна се бързо и затвори вратата. Време бе за изчезват от това проклето място. Когато затвори вратата, лампите в колата изгаснаха. Настана тъмнина. Стив погледна през прозореца. И ги видя. Навсякъде около тях се бе разтлал по-тъмен мрак. А от мрака ги гледаха десетки сияещи бледосини очи. Посегна разтреперан от ужас към стартера. Опита се да запали автомобила. Нищо. Нито звук. Опита пак - същият резултат. В следващият миг Сали изпищя. Той погледна напред и видя - тъмните силуети бързо се приближаваха към тях. Вратата откъм неговата страна се откърти с тярсък, и остана зееща в нощта. През нея бавно нахлу мракът. Времето отново спря. Този път - завинаги.

28 Февруари 2006



Обаждане

В сънят си чу тежки удари. След миг се събуди. Някъде отгоре се чуваше шум на сипеща се пръст, или пясък. Отвори очи - тъмнина. И пак - шумът от сипеща се пръст. Нещо не бе наред. Не знаеше какво, но не бе наред. Неможеше да си спомни къде се намира. Рязко се опита се да се изправи, но удари главата си в дървена преграда, само на сантиметри по-нагоре. Размаха ръце. И те бяха спрени от дървени стени. Уплаши се. Какво ставаше? Къде се намираше? Пръстта продължаваше да се сипе отгоре. Опита да се обърне. Не успя. Намираше се в съндък. Сърцето му ускори ритъма си. Опита да опипа с ръце пространството около себе си. Тревожна мисъл се стрелна в съзнанието му. Той се опипа с ръце. Бе облечен в някакви официални дрехи. След момент мисълта, каква може би е истината го връхлетя с чудовищна сила. Не се намираше в съндък. Намираше се в ковчег. По всяка вероятност бе станал свидетел на собственото си погребение, и то от първо лице. Паниката го обзе отново. Този път двойно по-силна. Започна да блъска по капака с юмруци. Ударите зазвучаха някак глухо, а междувременно отгоре продължаваше да се чува как го закопават. Заблъска още по-силно. Нищо. Бе толкова тясно че не можеше дори да замахне за да удари добре. Започна да крещи. Крещя без да сипра няколко минути. Викаше за помощ, след това се молеше някой да му помогне. После пак започна да крещи. Но нямаше резултат. Междувременно пръстта бе спряла да се сипе. Очевидно церемонията бе приключила и той бе погребан. С това угасваше всякаква надежда да бъде спасен. Сега вместо страх, в съзнанието му нахлу гняв. Чист неподправен гняв. Насочен неопределено към кого. Към всички. Какво бе сторил на света че го бяха погребали жив? Него! След това пак започна да блъска в капака и да вика за помощ. Не знаеше какви думи се откъсват от устата му. Не го и интересуваше. Просто викаше, макар че бе ясно че това няма да помогне. След това спря задъхан. Бе започнало да му става трудно да диша. В този момент усети нещо да вибрира в на панталона му. Бръкна в него, и напипа нещо. Мобилен телефон! И звънеше. Извади го с треперещи ръце и прие разговора. След това долепи телефона до ухото си. Започна да говори бързо и почти несвързано:

-Помощ! Закопан съм някъде жив! Нещо стана, незнам какво! Моля ви помогнете ми...моля ви...

А оттам се чу спокоен и безизразен глас.

- Зная.

- Какво?!?

- Днес ти ще умреш. И никой няма да може да ти помогне. Този телефон неможе да избира номера. Дори и "спешните", които сега са ти така нужни.

- Нееее....!

- О, да! Наслаждавай се на последните си мигове.

- Защо го правиш??

- Така. - и разговорът прекъсна.

27 Февруари 2006



Труден избор

Вече минаваше три през нощта. Но той още бе буден. Рабтеше вурху нов проект. Бе му останала още съвсем малко работа, и щеше да го пусне он-лайн. Доста често през свободното си време той се занимаваше с изработка на интернет страници. През останалото време също се занимаваше с това. Постоянно му идваха нови и нови идеи, и изработваше страници които успяваха да добият голяма популярност за сравнително кратко време. Справяше с това доста добре, и го осъзнаваше. Въпреки това, не бе доволен. Искаше му се да направи нещо наистина голямо, което да бъде видяно наистина от много хора, и най-важното - всички да разберат и запомнят кой го е направил.

И така, часът минаваше три, а той още работеше. По някое време реши да приключва с работата - и утре бе ден. Обаче не му се и лягаше веднага - в главата му бе каша, и искаше малко да поразпусне преди да заспи. Затова реши да си почати с някой непознат. Пусна програмата си за чат, и провери кои са все още он-лайн. Общо взето нямаше много хора по това време, а тези които бяха там - хич не бяха интересни. Докато си избираше някой с по-симпатичен ник, му се включи някакой, който не бе в списъка му с контакти. Странно, но програмата не изписваше нито името му нито каквато и да била информация за него - дори и тази която нямаше как да бъде скрита.

Непознатият каза:

- Здравей. - Каза непознатият.

- Кой си ти? Как го направи това - да си скриеш всичката информация?

- Много лесно. Аз съм Бог. Мога да направя всичко.

- Ти си кой...? Не се прави на интересен.

А непознатият отговори:

- Сега от теб искам да ме слушаш внимателно. От отговора който ще ми дадеш зависят много неща, включително и твоето бъдеще.

- Добре, да видим....

- Както вече ти казах аз съм Бог. Дали ще ми повярваш или не - това ще бъде твой проблем. Изборът си е твой. Но след това вини само себе си за последствията от този избор.

- И какво трява да избера?

- Дали да ми помогнеш или да те пратя да се пържиш в Ада. Искам от теб да направиш интернет страница. Но тя няма да е обикновенна, никак даже, и ще служи за привличане на още повече хора на моя страна.

- Но как така? Нали ако си Бог, си всесилен? Защо не си го направиш сам?

- Не. Силата ми идва от хората. И освен това отговорът на този въпрос не би могъл да бъде разбран от едно просто човешко същество. Но уверявам те, откажи ми, и ще те запратя в Ада за винаги. Там ще ти се зарадват много. Натрупал си много, много грехове, най-големият от които бе, че не признаваше моето съществуване.

- А защо не вървиш по дяволите и не ме оставиш на мира? Нищо няма да правя за тебе, освен това ми е писнало разни смахнати да ми се включват и да ми говорят празни приказки! Просто изчезни докато не е станало по-лошо.

Непознатият мълча няколко секунди, а след това отговори:

- Така да бъде. Само че, не съм аз този който ще иде по дяволите, а ти.

В този момент всичко в стаята се завъртя бясно, и въпреки, че навън бе тъмно, през прозорците блесна ярка светлина, а след това пак настана тъмнина, но не пълна - през дръпнатите пердета, се процеждаше слабо червено сияние. Той поседя така малко, чудейки се какво става, докато не усети миризма на нещо горящо. Погледна към вратата, и видя че под ръба отдолу, в стаята влизаше лек дим.

Отиде до нея, и я отвори. Пред очите му се разкри гледка, която много хора бяха виждали след края на живота си, но малко от тях предполагаха че тя наистина съществува, преди да умрат. Пред него се разкри Адът: огромни огньове се извисяваха в черното небе, носеше се пушек и миризма на сяра, в далечината се виждаше силна мараня. Наоколо се чуваха стонове и викове съдържащи в себе си израз на нечовешка болка и ужас. Чуваха се гласовете на осъдените.

Както си стоеше така и неможеше да повярва на очите си, зад него се чу дрезгав глас:

- Цял ден ли ще стоиш така? Я по-добре затвори тази врата и ела да си поговорим.

Обърна се и видя че на дивана бе седнал някой. Имаше вид на човек, но погледнеш ли очите му си проличаваше, че е далеч от това.

Продължаваше да седи и да чака. След това каза пак:

Затвори тази врата и ела тук.

Той затвори вратата и се подчини. Седна на стола който се намираше пред бюрото и каза:

- Какво става тук?

- Точно това което онзи твой "бог" ти каза, че ще ти се случи - изпрати те в Ада.

- А аз си мислех че някой се шегува с мен.

- И направи грешка. Сега попадна в моите ръце, а вярвай ми, те са последното място където някой би искал да попадне. Особено неверник като теб.

- И какво ще се случи с мен сега?

- Зависи. Мисля да ти дам възможност за още един, последен избор.

- Какъв? - попита той.

- Ще ти дам възможност да се върнеш между живите. В замяна на това ти ще ми дадеш съгласието си да ми помагаш, и не само че ще дадеш това съгласие, но и наистина ще ми помагаш. В противен случай си вземам това което съм ти дал. Искам от теб да направиш същото нещо което товят бог искаше, само че, да го направиш за мен.

- Попитах него, а сега и теб: не сте ли всесилни?

Седящият на дивана отговори:

- И да, и не. Само ще ти кажа че нещата не са точно такива каквито са описани в Неговите книги. Никак даже. Освен това, той не предполагаше че ще се развиете толкова много, за толкова кратко време. Затова трябва да търси нови методи да ви кара да вярвате в него, да си върне контрола и да ви подчини отново. И за да му бъде по-лесно, реши да използва вашите методи, защото се оказва че колкото и да сте примитивни в сравнение с нас, вие имате някои ценни идеи. Повече не ти трябва да знаеш.

- И какво ще стане ако откажа?

- Няма какво да става - излишно е да те заплашвам с изпращане в Ада, защото ти вече си в него. Така, че ако откажеш, просто ще разбереш защо не би искал да попадаш в ръцете ми.

- Но ако се върна, той няма ли да ме изпрати отново тук?

- Не. След като си бил върнат от Ада, той неможе да те изпрати толкова лесно обратно. Но аз мога. Но пък ако ми помагаш, не мисля да го правя.

- Добре, какво трябва да направя за теб?

- Засега просто "да", като за начало.

- Да, съгласен съм да ти помогна.

В този момент, стаята отново се завъртя бясно, и след миг червеното сияние и миризмата на пушек бяха изчезнали. Той изправи глава - и установи че е бил заспал пред компютъра. В съзнанието му се въртяха някакви мисли за Ада, но бяха много замъглени и не можеше да разбере какви са. След секунди потънаха някъде на дълбоко. Както си седеше, изненадващо му дойде идея, за нов "адски" сайт който да направи.

Пусна си отново редактора и започна да пише:

<?php ....

11 Март 2006

______________________________________________

Разпространението на този текстов материал, без знанието на неговият автор, не е препоръчително.

Приликата със всякакви лица, места или събития е случайна!

Забележете че единственият човек който остава жив от всичките разкази е именно програмистът. Защо ли.

Ако тази книжка ви е попаднала случайно в интернет, моля пишете ми на lokiisyourmaster[маймуна]gmail[точка]com откъде сте я намерили (просто за информация)

Ако ви е харесала - също може да споделите там мнението си, или да ме критикувате.

Очаквайте още разкази.

^Loki^
Търсещ
Мнения: 56
Регистриран: чет мар 24, 2005 21:18

Мнение от ^Loki^ » пон май 29, 2006 17:52

В момента пиша една по-дълга история...
Не съм оформил всички детайли (те идват с времето), но само ще кажа, че става въпрос за три вампирски клана, и че дайствието се развива през 15 век :)
И още... Повелителят Туриал от клана Хемис разбира че кръвта на събратята му е много по-сладка от тази на хората и притежава сила каквато чеовешката няма....
Засега толкова :)

А относно предишните разказчета... когато започнах да ги пиша се чувствах доста странно. Никога преди това не съм писал каквото и да е такова. Чувството беше все едно съм открил нещо много хубаво, за което не съм подозирал никога...
След това.... си купих нова видеокарта за PC-to и тя ми уби вдъхновението хахахахаха :) (допреди няколко дена, когато пак започнах да пиша)

:lol:

^Loki^
Търсещ
Мнения: 56
Регистриран: чет мар 24, 2005 21:18

Мнение от ^Loki^ » ср юни 28, 2006 10:11

Това с вампирите стигна до задънена улица... И го оставих.
Но добрата новина е, че вече почти съм завършил един друг разказ, който засега носи работното заглавие "Песента на земята". В него става въпрос за .... е скоро ще го постна тук и който желае ще разбере :)
В дън земята
злото чака

^Loki^
Търсещ
Мнения: 56
Регистриран: чет мар 24, 2005 21:18

Мнение от ^Loki^ » вт юли 04, 2006 13:18

Ммм добре, но...
В моя случай, кръв няма, нито люспи. Злото е нещо което не подлежи на описание...
Има само две неоспорими характеристики: ЗЛО Е, И Е ГЛАДНО.
(не се знае, краят на разказа все още е далеч, може да измисля нещо друго дотогава) :twisted:

когато - тогава.

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта