Deepness Dawn

Стихотворения,разкази,лирика,поезия,проза и други можете да "драснете" и тук
Отговори
Потребителски аватар
Genevieve Saint Clair
Търсещ
Мнения: 30
Регистриран: ср яну 11, 2006 0:46

Deepness Dawn

Мнение от Genevieve Saint Clair » ср яну 11, 2006 0:51

Deepness Dawn

Слънцето изгряваше.Облаците порозовяха над сините планини.Дълбоко зареяният поглед се върна от пътешествието до една далечна земя...

-Какво правиш тук? – попита някаква непозната жена.
Музикантът не отговори.Засвири с китарата си стара тъжна песен.Пръстите бавно играеха по струните.Момичето седна до него и затвори очи.
-Красиво е,нали? – попита след кратък унес.
Мъжът отново не отговори.Тя само се усмихна леко.Отвори очи и погледна зората.
-Свириш прекрасно.
Музиката се разнасяше над клоните на дърветата.Природата бе застинала,за да слуша.
-Тъжно е. – каза най-сетне музикантът.Пръстите му се отпуснаха и песента замря.
-Недей да спираш.
-Не мога да продължа.
Тишина.Тягостна и грозна след така нежна мелодия.
-Свири. – момичето докосна ръката му.
Мелодията отново се разнесе.Музика,изпълваща сърцето...музика,караща душата неволно да изтръпва.Тежка и непоносимо тъжна,а същевременно така приятна и красива.Струните замряха пак.
-Не мога. – каза музикантът.
-Защо? – попита тя.
Той наведе глава.В ума му заблъскаха спомени за една прекрасна жена с червени устни и изгарящи длани.Тъжна усмивка се очерта на лицето му.Пръстите се спуснаха отново по струните.
-Слушай. – каза просто.
И тя заслуша.Неясната мелодия отново заби в сърцето и,навяваше спомени...Тъжни спомени от нейния живот.А после и от нечий друг.Красива жена с кестеняви къдрици.Лека усмивка.Един изстрел.И устните изстиват сини.
-Била е красива. – каза момичето тъжно.
Той погледна пак зората.
-Да.
Слънцето вече се виждаше.Присвивайки очи,музикантът продължи да свири.Седяха на ръба на скалата.Гората шепнеше зад тях.Пред тях градът се събуждаше.
-От тук можем да съзрем много повече,отколкото вижда простото око.
Тя обърна поглед към него.
-Какво имаш в предвид? – попита.
-Погледни там,където слънцето изгрява.
Тя отправи поглед към зората.Облаците бяха сменили цвета си от бледорозово в червено.
-Какво виждаш? – попита той.
-Красота.
-Взри се по-далече.Какво виждаш сега?
-Червени багри,нежни и изящни.
-Погледни със сърцето си,не с очите.Е?
-Щастие.Любов.
-Да.Но трудно се постигат.С цената на мъка и тъга.Виж сега града.
-Да?
-Какво виждаш сега?
-Живот.Любов,щастие,пари,надменност.
-Да.Човешкият живот вече не е какъвто беше.Любов към парите.Изкуствено щастие.Надменност.
-Защо ми го казваш?
-Защо дойде при мен?
Тя наведе очи.
-Музиката ти ме доведе тук.
-Какво ти каза тя?
Мълчание.Мелодия,разнасяща се из гората.Два погледа,вперени в зората.
-Не знам.
-Какво?
-Не знам какво ми каза музиката ти.
Музикантът се усмихна.
-Никой никога не може да знае всичко.Но може да почувства всичко.Какво почувства?
-Не знам.Беше нереално.Красиво.Добро.
-Щастие.Показала ти е щастието.А сега?Какво чувстваш сега?
-Радост.Радвам се,че музиката ти ме доведе тук.
Отново мълчание.Правата кестенява коса на момичето бе развяна от вятъра.Есенните листа танцуваха под прекрасната мелодия.Зората обагри почти цялото небе.
-Защо си тук? – попита тя отново.
-Заради спомена? – усмихна се тъжно той.
-Разкажи ми.
-Тъжно е.
-Няма значение.
-Има...Всичко има значение...
Вятърът играеше на гоненица с падналите листа.Бърза,красива игра.Повдигаше ги,после ги отпускаше надолу.И след това пак.


Преди много години...
-Удари го!
-Набий го!
-Счупи го от бой!
Малка групичка мъже се бяха събрали около нещо и подвикваха от време на време.
-Хей,какво става тук? – попита нежен женски глас.
-Виж,Мириам,гледай как се влачи това куче! – каза един нафукан младеж.
-Какво правиш,глупак такъв? – викна момичето.
-Бия го,миличка.Това се нарича бой!
-Престани,Крис!Стига!
Девойката разбута насъбралите се момчета и подаде ръка на свилия се на земята младеж.
-Гледай,Сим.Момиче трябва да ти спасява задника.
-Пристани,Крис.Не виждаш ли колко си малоумен. – отвърна пак ядосаното момиче.
В това време момчето,което нарекоха Сим,вдигна очи нагоре.Видя протегнатата ръка й и я хвана неуверено.Тя му помогна да се изправи и го подхвана,за да не падне след тежкия побой.
-Как можахте да го направите? – викна Мириам.
-Да не би да ти е жал за такъв боклук,малката? – попита самонадеяния младеж.
-Ти си боклук,Крис.По-добре изчезвай,не искам да виждам противното ти лице.
Момчето направи гримаса,после поведе групичката си нанякъде.
-Добре ли си? – попита Мириам.
Той извърна поглед.
-Ела с мен. – каза тогава тя.
Двамата се запътиха по улицата.Стигнаха до една къща и момичето го покани да влезе.Намираха се в малък апартамент,подреден красиво.Личеше си,че е беден,но бе спретнат и уютен.
-Седни там.Искаш ли чай? – попита Мириам.
-Да,благодаря. – отвърна момчето.
И двамата бяха възпитани и интелигентни.
-Защо Крис се правеше на герой като те биеше?
-Поиска ми парите и аз не му ги дадох.След това дойдоха останалата част от бандата му и ме събориха на земята.А после започнаха да ме ритат и обиждат.
-Нараниха ли те? – попита тя,преглеждайки внимателно една синина на главата му.
-Не особено.Нищо ми няма.
-Аз не мисля така.Чакай да ти донеса лед.А искаш ли и мед за чая?
-Не,аз го пия така.
Мириам се отдалечи отново.Извади малко лед и го сложи в бяла кърпичка с нейните инициали.След това му я подаде.
-Ето,сложи си това на главата.Ще ти облекчи болката.
-Мерси.
Той пое кърпичката и я притисна към синината,при което сбърчи чело.
-Как се казваш?
-Сим.
-Е,Сим,приятно ми е,аз съм Мириам.
Тя се усмихна приятно и му подаде ръка.Поемайки я,той коленичи.Мириам го погледна учудена и се засмя.
-Защо го направи?
-Това е обичаят на моя народ...Мириам.
-Е,господин кавалер,благодаря ви за жеста – усмивката отново се разля на устните и. – Какво е това? – попита,сочейки увисения на шията му калъф.
-Китара.
-Можеш ли да свириш?Ще ми изсвириш ли нещо? – попита тя.
-Щом искаш.
Той извади музикалния интсрумент и докосна струните.Разнесе се успокоявящя мелодия.Той посвири няколко минути,а когато престана,видя,че тя е заспала с усмивка на уста.Стана,остави и бележка и излезе.

На сутринта...

Мириам се събуди и погледна празния стол.На масичката видя някаква бележка и я отвори.
“Мила Мириам,
Благодаря ти за помощта и се радвам,че се запознахме.Надявам се пътищата ни отново да се пресекат.
Сим”
Тя затвори бележката и се усмихна.

* * * * * * *

Един млад конник яздеше из полята на Англия.Конят му тичаше волно,с отпуснати юзди.Човекът седеше уверено на седлото и сръчно управляваше движенията му.Беше се запътил към хълма.Зората тъкмо изгряваше.Той седна горе и остави коня да пасе.Извади китарата си и засвири.Спомни си един отдавна изминал ден,преди пет години,с една красива девойка на име Мириам,на която бе изсвирил същата мелодия,нежна и красива.В този миг чу шумолене в гората и спря.
-Защо спря? – попита топъл глас. – Свири,напмняш ми един човек,когото срещнах преди пет години.
-Мириам?
-Сим?Ти ли си? – момичето се зарадва.
Срещата бе щастлива и за двамата.Момчето извади кърпичката с нейните инициали и и я подаде.Тя го прегърна.Постояха така,радвайки се един на друг.Дългата раздяла бе тежала на сърцата им и сега,когато най-сетне се видяха отново,нямаше да се разделят пак.
Няколко дни те си разказваха как и какво им се е случило през годините.Сим бе станал почитан лорд на Англия,а Мириам вече също живееше тук.
Така започнаха щастливите им дни.Те бяха двама вюбени,дълго жадували един за друг и вече можеха да се радват на живота.Щастието им бе опианително и цареше из цялото имение на Сим.Всички се радваха – прислужници,ратаи,птички,животни,всяко стръкче трева.Дните минаваха волно и безгрижно.Любов и разбирателство царяха в дома.

Един обикновен ден Сим и Мириам решиха да излязат на разходка.Тръгнаха към града.Обикаляха по улиците с часове и разглеждаха различните сергии.
-Има една част на града,която много прилича на стария ни дом.Искаш ли да отидем там? – попита Сим.
-Естествено.
Двамата потеглиха.Когато достигнаха този квартал,момичето наистина бе поразено.Всичко бе досущ като в стария им град - кръчмите,улиците,игрите на децата.
-Невероятно! – каза тя.
-Кой бил тук! – подвикна някакъв провлачен глас.Двамата се обърнаха.
-Кой си ти? – попита Мириам.
-Не ме ли помниш,малката?Или си ме забравила покрай този...боклукчийски лорд?
-Крис! – каза студено жената,разпознала в него едно от най-“готините” момчета отпреди пет години.
-А!Значи не си! – викна той.
-Остави я на мира,Крис. – отвърна сухо Сим.
-Кой ми го казва!Да не мислиш,че с тази титла си повече от това,което беше?Пфу!Плюя на лордската ти титла.
Мъжът не обърна внимание на това,а продължи да го гледа спокойно.
-Мириам,знай,че това,което направи бе голяма грешка.Засрами ме пред цялата банда.И заради това,той ще си плати! – каза и посочи Сим.
-Не,Крис,грешиш.Враждата вече е отдавна отминала.Остави ни да си ходим по пътя.
Тя се завъртя към Сим и усмивката отново излезе на лицето и.В този миг Крис извади пистолет и куршумът полетя към сърцето на усмихналата се жена.
-Сбогом,Мириам.Това заслужаваш. – каза и побягна.
Сим коленичи до изстиващото тяло.
-Дръж се,Мириам.Дръж се.Аз съм тук,до теб.Не се предавай.
-Знаеш,че няма да живея,Сим.Примири се.Дните ни явно са били препопределени.Но ти се усмихни.Както се усмихвам аз. – тя се прокашля.Кръвта се сливаше със къдравата и кестенява коса.И после вик.И устните изстиват с усмивка.


Вятърът играеше с листата.Слънцето бе почти изгряло.Мелодията замря.Тишина.По лицето на момичето се спусна сълза.
-Не е честно. – каза тихо.
Музикантът не отговори.Просто продължи да гледа зората.
-А мелодията беше толкова красива.Защо?
-Защо поиска да чуеш историята?
-Заради спомена? – каза тя с тъжни очи.
Мъжът се усмихна.
-Не знам. – отвърна и глухо.
Гората шумолеше.Птиците се пробуждаха от поредния сън.Листата танцуваха нежно.Вятърът понесе отново мелодията.Два погледа,вперени в зората.Две сърца,близки по съдба.Две души,заключени в приятелство.

Слънцето изгря.


Какво мислите? :oops:
Yours,
Artemis of the Winged Death

Потребителски аватар
Eos_f
Яко в играта
Мнения: 72
Регистриран: нед дек 11, 2005 2:34

Мнение от Eos_f » ср яну 11, 2006 3:09

поздравления :) добър литературен опит.първата част на разказа преди ретроспекцията(ако мога така да се изразя)ми хареса най-много и сякаш там се заключава чарът на текста.мога само да те посъветвам да продължиш да развиваш таланта си,защото след време ще създаваш и още по-добри неща :) :wink:
Cogito ergo sum

Willow
Знаещ
Мнения: 361
Регистриран: пон окт 31, 2005 14:43
Местоположение: In a world of nothingness

Мнение от Willow » ср яну 11, 2006 15:48

Страхотно е! Ти имаш талант! Браво! Поздравления!Наистина е невероятно...Ами ти сикаш да ти кажем какво мисли но понякога тихата усмивка казва много повече от думите...и така имаш усмивка от мен... :D :D :D :D
Someone to face the day with, someone I'll always laugh with... Even at my worst I'm best with you...

Vassil
Администратор
Мнения: 1570
Регистриран: съб фев 14, 2004 0:54

Мнение от Vassil » чет яну 12, 2006 7:50

Много добре въздействащо определено няма да се правя на критик и да намираме кусури по-важното е че има потенциал. Радвам се, че го сподели с нас.

Потребителски аватар
Genevieve Saint Clair
Търсещ
Мнения: 30
Регистриран: ср яну 11, 2006 0:46

Мнение от Genevieve Saint Clair » чет яну 12, 2006 23:21

Мерси много :oops: а ето и още едно...подобно...

Здравей!Извинявай, събудих ли те?Не исках...Дойдох,за да ти кажа,че е време за една приказка.Приказка с много поучителен край.Трябва да я чуеш.Ще ти прозвучи като далечен плисък на вълните от лятото,но знай,че всичко е истина! И разбери поуката,мило момиче...Нека моята приказка е послание за теб...


…Имало едно време едно красиво момиче.То живеело с майка си и баща си в голяма,прелестна къща.Животът и бил безгрижен,охолен.Малкото момиче можело да има всичко,което пожелае.По цял ден си играело в големия двор на къщата със своите богати приятелчета.Растяло безгрижно и щастливо,нехаейки за проблемите на бедните,за техните тревоги и безсънни нощи.Родителите му имали множество подчинени и били доста високомерни.Държали единствено на себе си и на парите.Не се интересували от света,който ги заобикаля.Вечно погълнати в своите занимания,те не обръщали внимание на малкото си,красиво момиченце,а то растяло под грижите на усърдните слуги.
Така израсла малката девойка – без грижи,без нужда да се труди или да учи някакъв занаят.Станала достатъчно голяма за женене и по този повод много млади мъже се събрали в къщата им.Всички били богати и красиви,атлетични,но и разглезени…Момичето все още продължавало вечните си игри и не им обръщало внимание.Ала дори да погледнела някого,то било за да види как изглежда или пък за да измери колко е по-висок от нея.Всички младежи се били отчаяли и малко по малко започнали да се разотиват.
-Хайде,не е единствената! – казвал един и поемал обратно.
-Точно така,няма да я чакам векове. – и поредният момък поемал по своя път.
Родителите на момичето не обръщали особено внимание,а изчислявали от този колко могат да спечелят,от онзи колко могат да спечелят.Ала имало една стара прислужница – бавачката на девойката,която се загрижила за нехайството и.
Един ден отишла и и казала:
-Дете мое,ти отрасна и е време да си вземеш някой момък за съпруг!
Ала разглезеното момиче не отговорило.
-Мила,защо не излезеш в града?Никога не си го правила,време е малко да се разведриш.
-Наистина ли може,лельо Силвия?Наистина ли мога да отида в града? – попитала с блеснали очи.
-Да,разбира се!Но по-добре сложи това – и бавачката и подала една кафява роба,каквато носели по това време селяните. – Ела,ще те изведа.
Скоро момичето се озовало на площада.Било много щастливо.Най-сетне избягало от затвора си.Започнало да оглежда насам-натам,но скоро се убедило,че това,което вижда не било това,което очаквала.Улиците били пълни с прах,хората били бедни и слаби,а не като нейните приятели.Девойката се запътила към близката кръчма.Още на вратата усетила миризмата на изгнило дърво,цигари и алкохол.”Боже,как може човек да живее така?”мислело си момичето,все повече ужасявайки се от истинския свят.Влязло вътре и седнало на бара.
-Какво ще е? – попитал бармана троснато.
-А?!…Какво?
-Питам те какво искаш да пиеш? – повторил той.
-Чакай,Сам,аз ще се оправя – казал тогава един младеж на стария,сбръчкан барман. – Какво ще желаете? – усмихнал се тогава на момичето.
-Ами..не знам.Какво ще ми предложите?
-Признавам,забавна си.За малко да се хвана.
-На какво да се хващаш? – попитала недоумявайки тя.
-Как така влизаш в бар и не знаеш какво искаш? – засмяло се момчето.
Младата девойка се изчервила,но точно тогава чула някакъв глас:
-Момиче,ела при мен…
Тя се обърнала и видяла някаква старица с много бръчки и невероятни сини очи.Отишла при нея.
-Седни,девойко,дъщеря на изедниците на града!
-К..какво казахте?
-Нищо не съм казала,просто седни.
Тази стара дама излъчвала някаква необикновена аура и момичето се подчинило.
-Още когато те видях на вратата,разбрах,че си ти. – заговорила я старицата. – Ти си тази,която е достойна да вижда различно.
-Какво имате в предвид? – попитало стъписано момичето,поглеждайки обратно от прозореца към старата жена.-Ще разбереш,малката.
Бабата се замислила за един миг,после бързо продължила:
-Скоро ще видиш,момичето ми.Трябва само да излезем от това противно място. – и старицата я задърпала за ръкава.
-Идвам,идвам.
Старицата сложила качулката си и повела момичето към една срутена къщичка на края на града.Вътре тя я сложила да седне,после и казала:
-Трябва да изпиеш това.То ще ти помогне много. – подала и една чашка със зелена течност в нея.Девойката бързо я изпила и изведнъж и се доспало.Легнала и заспала дълбок,животворен сън.
След като се събудила,тя потърсила старицата,ала не я намерила.Излязла на улицата и погледнала хората около себе си.Но сега ги виждала различно.Не виждала красивите или грозните им лица,а това което се криело вътре в тях – тяхното сърце и душа.
-Какво ми става? – примигнало момичето няколко пъти и пак се огледало.Сега виждало и външността на хората,но по някакъв начин и тяхната същност.Разбрала кой е добър и кой не,видяла състрадание и мъка,каквито дори не знаела,че съществуват.Продължавайки по пътя си,тя откривала все повече и повече страдащи и все по-малко съчувствие към тях.Навлизайки в квартала на богатите,където живеела,съзряла само груба ревност,зло и завист.Влязла у тях си и в младежите,които искали да бъдат нейни съпрузи видяла единствено ленност,разглезеност и суета.”Ето какво се криело зад красивите им лица.Те са били само маски,които са покривали същността им”мислела си тя.”В каква заблуда сме всички тук.Никой не знае що е истинско щастие”.Уплашена от разкрилата се пред нея истина,тя избягала обратно в кръчмата,където срещнала бабата.Застанала отново на бара и погледнала въпросително,за да види стария барман Сам.
-Пак ти,а?Надявам се този път да знаеш какво искаш. – чула познатия му глас.Обърнала се и видяла в него толкова много струпана мъка,че и се приискало да се хвърли на врата му и да го успокои.Но вместо това казала:
-Всъщност.... – не могла да продължи.
-Охо,кой отново ни е дошъл на гости! – това било момчето,което миналия път се държало много мило с нея.Съзирайки добрата му душа,малко по малко тя осъзнала защо е достойната за “различните очи”.Тя можела да промени нещо.И вече знаела какво.
-Искаш ли да дойдеш с мен на едно място? – попитала младият момък.
-Щом искаш,разбира се!
Тя го хванала за ръката и затичала към дома си.Влязла като хала и казала на слисаните си майка и баща:
-Мамо,татко,реших за кой ще се омъжа.
Те я погледнали въпросително,а тя кимнала към момъкът.
-Ако разбира се ,той е съгласен.
Младежът стоял и гледал изумен.Ето кое било това момиче.Но тя била различна от родителите си.Как така?
-Е,младежо,чакаме! – казал настойчиво бащата,който бил поразен от избора на дъщеря си,но изобщо не смятал да я критикува.
-Ами...да,защо не? – усмихнал се той и прегърнал момичето.
Скоро след сватбата девойката получила наследството от родителите си и заедно с момчето от бара започнала да раздава парите на бедните.Разхождайки се из града,тя вече виждала само щастие и доброта.Изчезнала била злобата,бедността и мъката...

Питаш ме,малка моя,защо ти разказвам това?...Това момиче бях аз,...а сега виждам,че ти си различна.Ааа,и за старицата ли питаш?Това остана единствената загадка за мен.Така и не я открих,за да и благодаря.Но все пак мисля,че така е редно.Тя имаше правото да направи своя избор след като ми предаде тайната си,а сега аз ще направя същото...Сбогом,малка моя,защото повече няма да се видим...

Момичето отвори очи.Прозорецът бе отворен и пердетата се развяваха.Тя стана и го затвори,все още замислена.Това не беше ли само сън?Разбира се,че не.А може би да...Скоро на другия ден обаче и се стори,че вижда тайнствената жена на спирката за автобуси.Ясно,тя щеше да изчезне също като старицата.Ала момичето не се разочарова,вече разбираше много повече неща.Разбра също,че е дошло времето,в което тя трябва да прави добро и също,че ще дойде времето,в което и тя ще трябва да се оттегли.Но сега не мислеше за това.Първо трябваше да измине своя житейски път...пътя на доброто.
Yours,
Artemis of the Winged Death

Willow
Знаещ
Мнения: 361
Регистриран: пон окт 31, 2005 14:43
Местоположение: In a world of nothingness

Мнение от Willow » пет яну 13, 2006 20:38

Наистина вдъхновяващо!Подтиква те да бъдеш по-добър...по-човечен...
Имаш още една усмивка от мен :D
Someone to face the day with, someone I'll always laugh with... Even at my worst I'm best with you...

Потребителски аватар
Genevieve Saint Clair
Търсещ
Мнения: 30
Регистриран: ср яну 11, 2006 0:46

Мнение от Genevieve Saint Clair » съб яну 14, 2006 0:53

Мерси :)
Yours,
Artemis of the Winged Death

Vassil
Администратор
Мнения: 1570
Регистриран: съб фев 14, 2004 0:54

Мнение от Vassil » съб яну 14, 2006 2:14

Яко Genevieve Saint Clair на моменти напомня историята на Буда..Само една малка забележка-слагай ги в отделни теми за да бъде по-удобно за четене :)

Потребителски аватар
Genevieve Saint Clair
Търсещ
Мнения: 30
Регистриран: ср яну 11, 2006 0:46

Мнение от Genevieve Saint Clair » съб яну 14, 2006 18:07

Мерси (бтв всички ми викайте Теди;) ),а...сега да го преместя ли? :roll:
Yours,
Artemis of the Winged Death

Vassil
Администратор
Мнения: 1570
Регистриран: съб фев 14, 2004 0:54

Мнение от Vassil » нед яну 15, 2006 2:39

Не няма проблем да стои тук иначе и аз щях да го преместя просто за всички се отнася по-удобно за коментари и иначе е да се пишат поотделно творбите ви.

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта